Южнокорейската писателка Хан Канг е тазгодишната носителка на Нобеловата награда за литература. Канг е отличена за “нейната поетична проза, противостояща на исторически травми и изразяваща крехкостта на човешкия живот”, заявиха днес от Нобеловия комитет.
Международният успех идва при Хан Канг с романа “Вегетарианката” от 2007 г., спечелил Международната награда “Букър” за 2016 г. Написан в три части, “Вегетарианката” проследява историята на жестоките последствия, настъпили в живота на героинята след отказа й да яде месо. Решението води до различни реакции, поведението на жената е осъдено от съпруга й и от авторитарния й баща, а зет й, който е визуален артист, я експлоатира еротично и естетически. Накрая героинята е въдворена в психиатрична клиника, откъдето сестра й се опитва да я спаси и да я върне към нормалния живот.
“Вегетарианката” е единствената преведена на български език книга на Хан Канг. Преводът от корейски е на Цветомира Векова. Публикуваме откъс от романа, предоставен на OFFNews от издателство Enthusiast:
Никога не бях смятал жена ми за специална, докато не стана вегетарианка. Ако трябва да съм честен, не бях привлечен от нея дори на първата ни среща. Нито висока, нито ниска; със скучна, нито късо, нито дълго подстригана коса; пожълтяла и груба кожа; тежки клепачи и ясно изразени скули; за мой ужас дори едноцветното ѝ облекло отговаряше на характера ѝ. Безкрайно обикновените ѝ черни обувки бяха първото нещо, което забелязах, докато се приближаваше към масата, където я чаках. Походката ѝ не беше нито бърза, нито бавна, нито енергична, нито мудна.
Причината да се оженя за нея беше, че щом нямаше изразени положителни качества, вероятно нямаше и отрицателни. Истината бе, че безличният ѝ характер, лишен от всякаква невинност, остроумие или изтънченост, ми беше удобен. Нямаше нужда да се преструвам на много начетен, за да я впечатля, а тя, от своя страна, не се ядосваше, когато закъснявах за срещите ни. Не се притеснявах, че ще ме сравнява с мъжете от страниците на модни списания. Тя пък не се интересуваше нито от закръгления ми корем, който беше започнал да се заформя още в средата на двайсетте ми години, нито от слабоватите ми ръце и крака, където никога не можех да направя мускули, нито пък от тайния ми комплекс за малоценност, дължащ се на малкия ми пенис.
Така съм устроен, че никога не съм харесвал крайностите. Като малък подбирах децата, с които да си играя, така че да са две-три години по-малки от мен, за да бъда водачът на групичката ни. След като завърших, избрах университета, който ми даваше най-голяма стипендия, а накрая се задоволих да работя в малка фирма, където минималните ми, вложени в тривиални задачи усилия, биваха оценявани и възнаграждавани с добра заплата. Следователно, беше напълно естествено да се оженя за възможно най-обикновената жена на света. Красиви, интелигентни, необикновени, чувствени, дъщери на богати семейства – тези жени ме смущаваха още от самото начало.
Отговаряйки на очакванията ми, тя без никаква суета влезе в ролята на обикновена съпруга. Всяка сутрин ставаше в шест часа, за да ми приготви закуска от ориз, супа и малко риба. Още от млада беше започнала да работи почасово, за да помага на семейството си. И след като се бяхме оженили, имаше скромен принос за семейните финанси, благодарение на работата си по заместване в частното училище по компютърна графика, където беше работила около година. Също така бе външен сътрудник в една издателска къща за комикси, където пишеше думите в балончетата от разговорите на героите. Можеше да върши това от къщи.
Съпругата ми не говореше много. Рядко изискваше нещо от мен и никога не се оплакваше, когато се прибирах късно. Ако почивните ни дни случайно съвпаднеха, тя дори не се сещаше, че можем да излезем някъде заедно. Следобедите, в които аз се търкалях пред телевизора с дистанционното в ръка, тя се затваряше в стаята си. Вероятно или работеше, или четеше книга – четенето беше нейното единствено развлечение, но книгите ѝ изглеждаха толкова скучни, че дори не предизвикваха желание да ги отвориш. Без да обели и думичка, тя излизаше от стаята си само за да приготви вечеря. Ако трябва да съм честен, животът с такава съпруга не беше никак вълнуващ. Въпреки това знаех, че ако имах жена, чийто телефон не спираше да звъни заради колегите и приятелите ѝ, или която постоянно ми мърмореше за нещо, успявайки да го превърне в свада, със сигурност щеше да ме уморява. Заради това бях благодарен за съпругата си.
Ако трябваше да посоча някаква странност в нея, то тя би била, че жена ми не обичаше да носи сутиени. Веднъж през краткия ни период на ухажване, все още млад и неопитен, поставих ръка върху гърба ѝ, но под пуловера ѝ не усетих закопчалката на сутиена, което малко ме възбуди. За да проверя дали наистина безгласно ми даваше някакви знаци, се загледах в нея с новооткрит интерес. Резултатът на краткото ми проучване показа, че това не бяха никакви знаци. Но ако не бяха намеци, тогава мързеше ли я, или просто не ѝ пукаше? Не можах да разбера. Гърдите ѝ дори не бяха достатъчно оформени, за да изглеждат добре без сутиен. Според мен нямаше да е зле, ако носеше сутиени с дебели подплънки, за да не се срамувам, когато се виждахме с приятели.
След като се оженихме, съпругата ми си стоеше вкъщи без сутиен. През лятото, когато излизахме за малко, слагаше, уж за да не се очертават и изпъкват кръглите ѝ зърна, но след около минута го разкопчаваше. Въобще не я притесняваше, че когато носи светли, тънки или къси дрехи, закопчалката на сутиена се забелязваше лесно. Редовно ѝ правех забележки и тя замени сутиена с жилетка, дори в големите жеги. Оправдаваше се, че сутиенът я задушава и притиска гърдите ѝ. Никога не съм носил сутиен, затова не можех да преценя колко е ограничаващ. Въпреки това тази деликатност ми се струваше прекалена, тъй като познавах много жени, които никога не се оплакваха от подобно неудобство.
Като изключим това, всичко вървеше гладко. Бяха минали пет години от сватбата ни и тъй като още от самото начало не бяхме лудо влюбени един в друг, не си бяхме омръзнали много. Бяхме отложили опитите за деца, докато не си купим собствен дом, и единственото ми притеснение беше дали някога ще чуя бълбукащо детско гласче, което да ми вика „тати“. Нямах никаква представа колко много ще се промени животът ни, докато миналия февруари не я заварих по нощница в кухнята.
– Какво правиш?
Попитах я, преди да запаля лампата в банята. Беше около три сутринта, а предишната вечер бях изпил бутилка и половина соджу на бизнес вечеря с колеги, заради което трябваше да пикая. А и бях ужасно жаден.
– А? Попитах те какво правиш?
От вида ѝ ме побиха тръпки. Набързо се разбудих и отрезвих. Тя не помръдваше и просто стоеше втренчена в хладилника. Не различавах добре изражението на лицето ѝ в полумрака, но нещо в поведението ѝ ме ужаси. Рошавата ѝ черна коса беше в пълен безпорядък. Бялата ѝ, стигаща до глезените нощница, както винаги беше набрана съвсем леко нагоре.
За разлика от спалнята, в кухнята беше доста хладно. Обикновено жена ми, на която винаги ѝ беше студено, би побързала да облече жилетката си и да обуе вълнени чехли. Колко ли време беше стояла така, боса, с тънката си пролетна нощница, глуха за моите думи? Сякаш до хладилника имаше човек… или призрак… който не можех да видя добре от мястото, на което стоях.
Какво се случваше?
Да не би да ходеше на сън?
Приближих се към нея, докато тя продължаваше да стои като каменна статуя.
– Какво има? Защо стоиш така?
Когато поставих ръка на рамото ѝ, липсата на каквато и да е реакция от нейна страна искрено ме изненада. Бях убеден, че съм с всичкия си – бях излязъл от спалнята, бях я питал какво прави и се бях приближил към нея. Тя просто игнорираше всичко. Точно както когато се прибирах късно вечер и тя не ме забелязваше, напълно погълната от късния сериал, който гледаше. Но какво можеше да грабне вниманието ѝ до такава степен в четири сутринта, застанала в студената кухня пред вратата на хладилника?
– Скъпа?
В тъмното видях как обръща лице към мен. Взрях се в очите ѝ за първи път тази вечер. Те отразяваха бледата бяла светлина от хладилника. Устните ѝ се раздвижиха:
– Сънувах нещо.
Гласът ѝ беше ясен и отчетлив.
– Сънувала си нещо? За какво говориш? Знаеш ли колко е часът?
Тя се извърна напълно към мен, след което бавно се насочи към спалнята през отворената врата, протегна ръка и тихо я затвори след себе си. Останах сам насред тъмната кухня, взирайки се във вратата, която я беше погълнала.
Включих лампата в банята и влязох. През последните дни температурите се бяха задържали около минус десет градуса. Бях се къпал преди няколко часа и чехлите ми все още бяха студени и влажни. Можех да почувствам хладната самота на сезона, пълзяща по ваната, вентилационния прозорец, белите плочки на пода и тавана. Когато се върнах в спалнята, жена ми лежеше свита на кълбо. В пълната тишина имах чувството, че съм сам в стаята. Разбира се, грешах. Ако останех напълно неподвижен, можех да чуя тихото ѝ дишане. Не беше дълбокото и ритмично дишане на заспал човек. Ако протегнех ръка, можех да усетя топлата ѝ кожа, но по някаква необяснима причина не успях да се насиля да го направя. Не исках дори да говоря с нея.
